Защо не знаехме?

от Beroe Online, 14.11.2009 г.

Днес 45 000 на клубния стадион и стотици хиляди в целия град изпращат в последния му земен път вратаря на Хановер 96 Робърт Енке, който се самоуби в началото на тази седмица. Трагичната съдба на един талантлив вратар разтърси футболния свят и даде повод за размисъл. Една от темите над която си заслужава да се замислим е оценката, която даваме като фенове към играчите, често забравяйки, че те са просто хора. Немското списание "11 приятели" публикува в четвъртък един текст на Тайтъс Чалк, в което той размишлява над последното. Преведохме материала, който накара и нас да се замислим. Дано стори същото и с вас.

Защо не знаехме?

от Тайтъс Чалк

Когато се прибрах вкъщи във вторник вечерта заваляха безкрайни телефонни обаждания, в които приятели ми казваха да гледам новините за Робърт Енке. Не бях съвсем сигурен какво да очаквам от тях. Огромните тълпи от хора събиращи се на стадиона на Хановер, за да отбележат трагичната смърт на вратаря със свещи и сълзи затвърдиха убеждението ми за огромното състрадание и симпатия към него и семейството му. Два дни след трагичните събития включих телевизора. Там продължаваха да дават тълпите хора, подписващи книгата за съболезнования или оставящи цветя и дребни предмети в знак на признателност и трудно сдържащи сълзите си пред телевизионните камери. И докато мнозина продължават да се питат "защо се случи това?" е много по-важно да се запитаме "защо реагираме по този начин?" Докато закусвах в мен изплува чувство за вина.

На фона на показната привързаност към него се появяват и редица въпроси като "Защо не знаехме?" или "Защо не помогнахме?" И може би отговорът се крие в това, че като фенове много бързо съдим играчите и рядко се замисляме над това, че и те са обикновени човешки същества с право на чувства.

Случвало ли ви се е да освиркате играч или да викате от трибуните колко безнадежден е, как не знае какво прави или да споменавате още по-цветущи неща по негов адрес? Аз съм го правил.

Всъщност трябва да призная, че аз съм ужасно копеле, което е освирквало музикални групи, което е ръкопляскало иронично на слаби театрални представления и което е било изхвърляно от нощни клубове заради брутални обиди към DJ-ите. Винаги съм си казвал "Те са на сцената, аз съм си платил, за да ги гледам. Те сами са избрали да се появят там и да работят за мен. Следователно аз имам пълното право да им кажа, че не стават!" Във футбола е същото нали?

Късно се привързах към "царя на спортовете". Първият мач на живо, който гледах бе този на "Б" отбора на Англия срещу Беларус през май 2006 г. (загубихме 2:1) Когато се прибрах след него споделих, че се чувствам като воайор. Може би фактът, че четях книгите на Роланд Бартес по това време, бе повлияло начина ми на мислене. Днес си спомних защо тогава се чувствах така.

Има съществана разлика между футбола и театъра (или другите подобни представления). За разлика от театралната постановка, за футболния мач не е нужна публика, за да има смисъл от него и да се проведе. Сам по себе си той се играе заради резултата от него и за удовлетвореността и забавлението на играещите го. Затова и треньорите имат право да кажат, че "резултата, а не играта на терена са по-важното днес". Затова и могат да се провеждат мачове при закрити врати и те също имат победител. Голямата посещаемост допринася за атмосферата и доразвива значението на футбола, но в никакъв случай не е предпоставка или необходимо условие за провеждането на един мач. Ние, зрителите, сме просто привилигеровани воайори, които имат възможност да наблюдават сблъсъка и меренето на сили между 22 човешки същества. За разлика от актьорите, музикалните групи или DJ-ите, които съм нагрубявал, 22-ата на футболния терен поначало не са там, за да бъдат оценявани от мен.

Президентът на Хановер Мартин Кинд бе директен обявявайки, че психическото състояние на Енке няма общо с футболната му реализация. Това обаче далеч не означава, че в бъдеще не може и няма да има играчи, които на терена се представят зле единствено и само заради чисто човешки бъркотии в живота, за които ние от трибуните не можем да знаем или не можем да си представим.

Футболът може и да е своеобразно убежище за играчите, в което поне за малко избягват от сивотата, точно защото има значение сам по себе си, защото съществува отделно от (и паралелно на) "истинския" живот. Всъщност, не търсим ли ние като фенове същото "спасение" от ежедневието в играта и в общността, която създаваме привързвайки се към отбора си?

Иска ми се следващия път когато викам "Педераст!" и "Нещастник!" заедно с няколко хиляди други като мен по адрес на някого да си спомня за тези мои размисли.